Имало едно време едни жаби, които един ден се събрали на приказка:
– Толкова е малко нашето блато! – квакала едната. – Съседното е значително по-добре.
– Ама там живеят други жаби и няма да ни приемат с „Добре дошли!“ – опонирала й другата.
– Чувала съм, че в далечни земи, високо в планината, имало едно чудесно място – с голямо езеро, красиви цветя и чист въздух и никакви хора – и най-важното, нямало изобщо хулигани, които да ни притесняват – замечтано квакала трета.
– А, какво от това! – срязала я една голяма жаба. – И без това няма да можете да стигнете дотам! Не сте ли чували – всяка жаба да си знае гьола!
– Защо да не можем? – плахо попитала мечтателката. Поговорките не винаги са верни, няма как да знаем, докато не опитаме.
И тя събрала желаещите жаби-пътешественички, които искали да опитат късмета си и да стигнат до мечтаното място.
– Къде сте тръгнали? Та това е лудост! Никога няма да стигнете толкова далече! Та това е невъзможно!
Но жабите-ентусиастки поели към планините. Вървели, пътят бил труден и изморителен. Една по една се отказвали – думата „невъзможно“ отеквала в главите им и те си казвали – прави бяха другите жаби, те са по-разумни. Това е толкова трудно – истинска лудост… И една по една се отказвали и се връщали обратно. Само една жаба продължила неотклонно към целта. Вървяла неуморно, спирала, почивала и пак продължавала. Стигнала до голямото езеро с красивата поляна с цветя, синьо небе и прохладни примамливи води. Заселила се в него и заживяла чудесен живот.
Ще кажете – тя е била по-силна от другите, по-упорита и по-трудолюбива? Всъщност не. Просто тя била глуха и не чула думата „невъзможно“. Никога в главата й не се заселило съмнението, че начинанието й не може да успее. Знаела, че трябва само да върви и да помни целта и я постигнала.
